Удавени новородени котета
(снимката е публикувана на 15 май на стената на фейсбук група Заедно срещу насилието над животните. Взета от Интернет, анонимен автор)
Така много хора решават проблема с нежеланото котило.
Чарли:
Хораций:Публикувано: 24 March 2011 - 09:28 PMВ района на гр. Нови Искър, кв. Кумарица е изчезнало черно-бяла мъжка котка на 3 годинки. Котето е изчезнало преди 2 седмици. Досега не е напускало къщата, но в така наречения размножителен период е излязло и повече не се е появило. Нямаме големи надежди, но за всеки случай пускам обявата ако случайно някой го е мернал или приютил (искрено се надявам). Котето е добре гледано, гальовно и доверчиво, отговаря на името Чарли. На муцунката има черно петно, приличащо на мустаци. Моля ви от сърце, ако някой го е виждал да звънне на ********
ПП. Не разполагам с по-близка снимка на котето и се надявам тази, която пускам да е от полза!
Публикувано: 24 Април 2011 - 09:18 PMЗа съжаление намерихме Чарли мъртъв
Имаме съмнение, че е стреляно по него с въздушна пушка...и понеже не знам какво да напиша повече, само ще кажа, че има кой да гледа и рано или късно всичко се връща.
Съжалявам, че има такива злобни хора, на които им доставя удоволствие да мъчат и убиват животните.
Липсваш ни, мацинко
Публикувано: 20 April 2011 - 04:20 PM Здравейте!
От 12 дни съм в агонията след като котарак, който гледах на двора изчезна. Подозирам, че съседите, които мразят котки, са го отнесли някъде далеч - признаха, че са отнасяли малки котенца на Дружба /борсата/, за да ги разкарат оттук. Ходих и до Дружба и разлепях обяви за красивия принц Хорейшо/Хораций /на година и 2 месеца/, но въпросните хора са от Търговище и вечерта преди да установя липсата му, са пътували до там. А и нищо не би ги спряло да го захвърлят някъде по пътя.
Хораций познава само района на ул. Иван Асен в София.
Не знам какво мога да направя, за да си го върна. Моля се само да е жив и здрав и да намери пътя за дома...
Прилагам снимки...
Публикувано: 25 April 2011 - 08:47 АM Благодаря на всички, които ми писаха, съветваха и подкрепиха в този мъчителен период на неизвестност и търсене на истината къде изчезна котето Хораций.
Трябва да ви съобщя, че изходът на нещастното невинно младо и жадно за живот същество Хораций надминава и най-болното въображение.
След като за последен път го нахраних на 8 април привечер, Хораций е бил сполетян от нещастие - бил е подмамен от един от новите собственици на горния етаж, които само бегло познавах, и унищожен, за дето им миришело на котки в коридора и им пречило да си продадат имота...
Не мога да си простя факта, че не прецених, че може да има толкова зли хора и то не някъде около нас /все хора, които познанам от доста време, добри или лоши/, а над нас /непознатото зло/.
Аз съм с 5 домашни котки вкъщи и две стари кучета. Хораций ми бе потхвърлен и въпреки че почти месец го гледах вътре /особено в студовете/, реших да го приобщя на двора. Нашият квартал е пълен с дворни котки и миризмата, от която се оплакваха новите собственици над нас нямаше нищо общо с него. Те не живеят тук, а само вечер към 10 някой идва да нощува - без да пали осветление или отваря прозорци - поведение, което сега само по себе си ми се вижда патологично и злокобно.
Самообвинението ме разкъсва. Особено нощем ме обвзема агония, мислейки за мъките, през които е преминал Хораций преди на умре. Не мога да ви спестя факта, че на 8 април /петък/ след 10 вечерта, преди да си легна, неспестяващата нищо акустика на къщата ме накара да чуя необяснима шумотевица над нас и бързо притичване от стая в стая - но и през ум не ми мина какво се случва. Все пак инстинктивно започнах да чукам по тръбите на парното - скоро всичко утихна, а аз отидох да спя, преуморена от седмицата. Това е бил насилственият край на Хораций.
Бедната чиста душа - Хораций! Много искаше да влезе в къщата и се е заблудил при кого влиза. Сега ще си остане един вид с нас завинаги...
Искам да съдя злосторниците, но адвокатите ми казват, че много трудно може нещо да се докаже в съда, а в България закони няма. Поне ще подам жалба в полицията.
Моля се Хораций да ми е простил и вие също ми простете.
Котка, нападната от кучета...
Банално и много тъжно. През февруари 2010, само в рамките на 2 седмици, два прекрасни рижави котарака бяха намерени в Люлин, жертви на кучета. Побързахме да ги закараме във ветеринарна клиника. За съжаление и двамата имаха прекъснат гръбнак и лекарите бяха единодушни. Котаците бяха хуманно евтаназирани. Това са рентгенови снимки на един от тях:
За съжаление, през април 2011, само в рамките на два дена, отново получаваме сигнал за котки, нападнати от кучета. Въпреки бързата реакция на загрижени добри хора, и двете животни имат непоправими травми. Дори и да успеят да прескочат трапа, те няма да имат пълноценен живот. Лекарите препоръчаха да бъдат приспани.
Иска ми се все пак с нещичко да отбележа, че някога са съществували. Ето снимка на женското от двете котета. Едно от многото обикновени тигрови бездомни котета, които иначе малко хора забелязват. Нямаше дори годинка ...
Представям си просто как нещо такова може да се случи на всички. Жив и здрав и изведнъж злополука и край - инвалид за цял живот. На всичкото отгоре понеже никой не иска да те прибере, ти си обречен на евтаназия или в добрия случай на месеци самотен живот в клетка...
Милосърдие. Не иска много пари, иска сърце. Именно, защото всички зависим и от някой друг, от нещо...
Въпреки всичко, стават и чудеса. От тук заминаха и бяха успешно задомени няколко котета с дефекти - двукракрия черньо, Таня, парализирана, Софи, изпускаща се по нужди, Азуки, също парализирана. Не бива да спираме да се стараем да им помагаме!
Котка, паднала от балкон
Това съшо е банално. Само ветеринарите и хората като мен могат да ви кажат колко погрешна е фразата 'Котката винаги пада на краката си" или "Котките имат 9 живота".Аз съм доброволка в Приятели на котката, може би именно заради нашата Гарфийлд. И макар че не беше мъжки котак, нито оранжев, нито дебеличък. тя се казваше Гарфийлд. Беше прекрасна - намерихме я като бебе на 29 декември до кофите. "Нейната" кофа беше за стъклен амбалаж и въпреки ужасния шум на падащи от високо бутилки, тя не помръдна. Гушнахме я, заведохме я на ветеринар и си я прибрахме. Беше точно месец и половина след смъртта на първата ми котка.
Гарфийлд беше прекрасна, с нрав на истинска котка - идваше да се гали само, когато тя искаше, излъчваше невероятно превъзходство. Майтапехме се, че ако сложим нейни снимки на предизборен плакат, ще спечели :) Веднъж, когато беше на 6 месеца, някак се шмугнала покрай съквартирантката ми и избгяла. Търсихме я цяла сутрин и цяла вечер след работа.
Не можах да повярвам като я намерихме. Макар и да бях против кастрацията (като повече хора, за съжаление не разполагах с информация за предимствата й), за да не я загубим завинаги при следващото й бягство, се съгласих. А понеже много обичаше да излиза на балкона, направихме и мрежа/врата, за да не излиза. Бяхме я обезопасили допълнително с райбери и магнити. И така до 30 ноември, може би току-що навършила 1 година, когато отново изчезна... Не знаехме какво се е случило, мислехме, че пак се е шмугнала през входната врата. Бяхме на 5 етаж, балконската врата беше притворена, мрежата беше непокътната. Долу на паважа нямаше нищо. Търсихме я навсякъде, стана ми нещо като фикс идея да я се оглеждам из дворовете наоколо. Почнах да търся сайтове с обяви за изгубени/намерени котки, надявах се, че някой я е намерил, 'познал' е, че е домашна и я е прибрал... Намерих я аз. Или по-точно, нейните останки - в купчина загнили есенни листа, в пръстта под балкона ни... Видях й първо красивата пухена опашка.....другото, което беше останало почти не се виждаше. Погребахме я сами (не е законно, но никъде не искаха да приемат останките за екарисаж). 
Котка, починала от тумори на млечните жлези
(некастрирана, давахме й хапчета или биехме инжекции, когато се разгонваше)
Бих искала да споделя моя опит с първата ми котка, който поне мен ме научи на някои неща относно успешното съжителстване с котки. Мисля, че историята е доста показателна относно какво не бива да правим ние, човеците, които съжителстваме с котка.
Донесох вкъщи Клео (така се казваше котето), когато бях на 12 години. Беше дворно чисто черно коте на около месец. Чак години по-късно си дадох сметка, че е била отделена от котилото прекалено рано и че не е била свикнала с хора.
И така, Клео попадна в семейство, което нямаше идея как да се държи с нея, камо ли целенасочено да я възпитава. Нито тя, нито ние бяхме подготвени за съжителство и отгоре на всичко, обстоятелствата от 'човешка' страна бяха доста отежняващи възможността за спокоен съвместен живот.
Много се ядосвах, че си нямам домашния любимец, за който си бях мечтала как ще мърка и ще се гали и още като беше малко коте, все се опитвах да накарам Клео да си играе с нас. Опитвах се да я галя и дори и като замахваше с нокти, не се дърпах, а 'стоически' продължавах да се пробвам. И тъй като така и не я научих, че не бива да пуска нокти и да хапе ръката ми като си играем, Клео не разбираше защо така зловещо реагираме на любимата й игра. А тази игра представляваш упражнение за нейните ловни умения: много обичаше да ни дебне и като вървим да се впусне към нас и да се захване със зъби и нокти за крака и мноооого трудно да пусне. Или ако седим и обсъждаме нещо емоционално и на висок тон, придружено от резки жестове, тя се появяваше от нищото, за да забие зъби в ръката, която така 'неженствено' ръкомаха.
Та така се развиха още от началото отношения в стил 'каквото повикало, такова се обадило'. Някъде след първата година в крайна сметка ни възпита да не я мачкаме и прегръщаме насила, а да я оставим да дойде при нас сама (е, и тогава не позволяваше да я галим много-много); да не я затваряме в другата стая сама, защото така или иначе тя скача върху дръжката на вратата и идва при нас; да не се опитваме да й викаме като се промъква в някоя саксия, за да порови, а да й намерим котешка трева в нейна си саксия; да не се дразним, че си остри ноктите в килима или мебелите, а да и осигурим нейна си 'острилка' (беше част от едно вече съсипано килимче). Както и отучи и мен, и сестра ми, от нядодялани ръкомахания и резки движения, за което сме и много благодарни
Така за следващите 13 години сключихме примирие и запазихме дистанция. Като резултат бели почти нямаше (освен, ако ние не се 'отпуснехме' прекалено и занемарявахме възпитанието си като забравим някъде някоя риза на баща ми, например
. Съвсем естествено Клео се привърза най-много към майка ми, която още първата вечер след като донесох котето, съвсем забрави, че мрази тези животни и че се заканваше в края на седмицата котето да бъде пратено на село. Единствено майка ми намери правилния подход към котето: любов, без иска да я гали, без да я плаши и без да й вика за белите, а да подхожда с много търпение и спокойствие (май така се отнася и към нас със сестра ми
. Клео почина преди няколко години от рак и всички го преживяхме много тежко. Със сигурност ни научи на много търпимост и компромиси и се радвам, че ни 'възпита' точно тя. А още повече ми се иска да знаех тогава нещата, които знам днес. Щях да й осигуря по-дълъг и много по-щастлив живот просто с навременна кастрация...Клео, прости ни!
